Да си поговориш с Весела Фламбурари е все едно да започнеш да четеш книжка с приказки, започваш и не можеш да се спреш и в един момент осъзнаваш, че денят се е търкулил, а душата ти е станала една такава по-щастлива, по-красива и по-заредена с пърхащи емоции, цветни истории и летящо щастие. Именно затова имаме огромното щастие да издадем първата книжка от поредицата „Приказки от Мъгливия остров“, която носи заглавието „Ния и таласъмското съкровище“. А ето и какво ни разказа Веси в един мъглив ден с чаша топъл чай...
Коя е Весела Фламбурари?
Появила съм се на бял свят в една черна януарска нощ. Това било мнооого отдавна, но е съвсем истинска история… знам, защото мама и татко са ми разказвали. Казвали са ми, че тогавашната зима била страшно студена и снегът бил натрупал чак до прозорците по къщите на малкия град Добрич. Мама била младичка учителка по биология. А татко бил вече известен скулптор. Прихванах безсънните търсения и мъките на изкуството в родната си къща, защото още от бебе си играех в бащиното ателие. Цапотех се от глава до пети с глина, гипс и други омазващи и весели работи. Въпреки, че поощряваше моята страст за творчество, мама често се отчайваше от мен. Налагаше й се да ме къпе по осем пъти на ден.
Първата приказка, която си спомням, че измислих, разказах на по-големия си брат. Стори ми се правилно – в приказката той беше лошият герой, а аз добрият. Може да беше правилно, но не беше много умно, защото по-големият ми брат се ядоса и по най-братски ме нашляпа. Болеше си, но така разбрах, че да си Приказник си има цена.
Разказвах приказките си на моите кукли, а щом пораснах се изучих за куклена актриса. Благодарна съм на моята страхотна професорка в Националната театрална академия (НАТФИЗ), че ми показа как куклите оживяват.
Когато седнах да напиша първата си приказка, бях на цели двайсет и няколко години и работех в Българското национално радио. Знаеш ли как е в радиото? Супер е! Тихичко и стените на студиото са подплатени с дюшечета, че да не се чува отвън, какво става вътре. От радиото моите първи приказки тръгнаха по света.
После, тръгнах по света и аз е сега живея в южните страни, а къщата ми се намира в столицата на Гърция – Атина.
А знаеш ли, че приказките и фантазийните истории се четат не само от децата, но и от големите. И мисля, че големите вярват в чудеса, дори повече от децата. Просто наричат чудесата с други имена. Животът е чудо, затова всички хора вярваме в чудеса. И така трябва да бъде!
Коя е Ния?
Ния е младо момиче, което си има мъка на сърце. Мъката й е, че не се разбира много, много с майчето си. Всяка мама е най-добрата, разбира се, но пък и всяка мама смята, че знае най-добре, точно какво е нужно за дъщерята, която е родила и точно как трябва да живее тази дъщеря. Мисля, че това е световен проблем на всички мами и всички дъщери… не е ли така? Ния обича много силно своята майка, но, понеже, малко е пораснала вече, също толкова силно иска да има свой живот, който да управлява както реши самата тя. И такааа… как да стане това „отделяне от фустата на мама“? Ния не знае, но на помощ и се притичва вълшебен дребен горски дух на име Бодилек Трън Магарешки. И се започва еднааа… приключения, разочарования, но и победи. Ния е принудена, в крачка, да разбере, че мама е била права за много неща, но и че тя самата има право, както да греши, така и да отвоюва собствения си избор. Ния е жизнена, умна, романтична, красива, смела… затова и получава правото да намери себе си.
Какво те вдъхновява и какво си представяш, докато пишеш книга?
Да пиша ме вдъхновява, първо – самото писане – а всичко, което напиша, излиза винаги и само детско. Това е някаква мистерия. Не вярвам, че съм си го решила аз, по-скоро, по своите тайни пътища, писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат „детски писатели”. Не че съм си знаела от бебе, че ще стана детска писателка, но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за тази съдба. Затова винаги съм обичала смешно – любовно – страшничките истории. Да ги разказвам и да ги пиша. Иначе, писането идва основно след много, много четене. И Музите трябва да се хранят с нещо, нали?
И второ – да пиша ме вдъхновява моят съпруг – Василис Фламбурарис. Той е както най-миличкия на света доктор-анестезиолог, така също и отличен поет.
Когато пиша си представям, как Земята става най-хубавото място, на което може да живее човек, защото докато пиша, аз си мечтая да променя света на хората! Искам нашият свят да стане забавен, смешен, умен, влюбен и дори мъничко сантиментален. Мечтая го и го описвам точно такъв. Героите, за които пиша, се появяват от тази моя мечта. Моите герои не са измислени, а съвсем истински. Те идват при мен, както се отива на лекар, или при шивач и имат молба да опиша тяхната история. Аз ги изслушвам внимателно. Дори си записвам, точно какво ми казват. Имам невероятно количество тефтерчета, целите пълни със записки. После сядам, мисля и разказвам историята на този или онзи герой. Досега всичките ми герои са доста доволни от мен, а това е прекрасно.
Историите ми (дори и приказките) са за малки и големи хора. Не мога да разделям писането си по външни критерии. В момента на писане и редактиране, мисля само за историята, ала всичко, което съм и което нося в мен, излиза в книгите ми. Няма как да напиша нещо, което не го има в мен. Човекът, обаче, е цяла вселена, нали? Много често и аз самата се чудя на щурите неща, които съм измислила.
Най-хубавото е, че истински обичам да пиша. При това приемам литературата за деца, както и писането за деца, съвсем на сериозно. В това отношение съм направо непоправима. Когато пиша, книгата преминава през моите мисли, през моите чувства и накрая се превръща в сътворена от мен вселена. Толкова е вълнуващо!
Виждаше ли илюстрации, докато създаваш текста?
Парадоксално, но не, не виждам нарисувани картинки, докато пиша. Цялата история ми тече пред очите като филм, но в този филм аз играя всички роли. Тоест, някак всичко, което се случва, се случва на мен и аз съм, както всички добри герои, така и всички лоши герои. Няма значение, дали героите ми са хора, животни, растения или предмети, всички герои съм аз. Вярвам твърдо, че това е най-добрия подход за писане на книги, но този подход не ми позволява да виждам други лица и съзнания, освен моите. Може да описвам висок, широкоплещест и синеок красавец, но и „той“ пак съм „аз“. Може да звучи странно, доста шизофренично и плашещо, но това означава да си писател – няма как твой герой да не се базира, някак, на теб и твоята фантазия.
Поради горното, оставям абсолютно всичко, което трябва да бъде измислено после като визия по книгата, на хората, на които това им е работата. Оставям измислянето на визията на моя текст на художниците.
Иначе, питая огромна любов към разглеждането на илюстрациите в книгите за деца. Смятам картинките и кориците за много, много важни. Смятам и самите художници за изключително важни и тайнствени хора, които имат супер-силата да превърнат един текст, нанизан от буквички, думи и изречения, в прелестни картини.
Поредицата „Приказки от Мъгливия остров“ излезе изключително късметлийска, заради невероятния визионер и художник, който се зае с нея. Миленка (Милена Радева) е истински творец – отдаден, искрен и истинен. Толкова съм щастлива с нейните картини по книгите, че все още подскачам, размахвам шапка и косите ми се веят от ентусиазма, тръпката и устрема, с който ме зареждат.
Какво е твоето „таласъмско съкровище”?
Ако въпросът е, кои реалии са ценни за мен, то тогава отговорът е – първо съпругът ми, второ книгите ми и трето приятелите ми. Мисля си, че от написването на първата ми книга до сега всичко свързано с моето писане е станало различно, но и парадоксално си е останало еднакво. Еднакъв е копнежът за написването на нещо новичко, еднакво е вълнението от самото писане. Еднакъв е ужасът и страхът, когато забуксувам някъде и ми се струва, че никога няма да мога да продължа, еднакво е удовлетворението когато в някоя сутрин се събудя с готово решение на ум и довърша книгата. Различното е в дълбочината, която вече искам да сътворя. Различното се появява и в сладките писъмца от децата, в радостта от връчените ми български и чужбински награди. Различното е и в бурните и весели срещи с хлапетата у нас и по света.
А ако въпросът е, кое е това „съкровище“, което непременно искам да унищожа, то отговорът ми е че това са всички болести. Дано, дано сме здрави, защото здравето е всъщност най-голямото човешко имане.
Какво да очакваме във втората книга от поредицата?
Казах, че ще е поредица, нали? Хехехе! Да, точно поредица от магически истории, ще бъде. Поредица: „Приказки от Мъгливия остров“. Във втората книга ще откриеш втора замайваща история. Първата приказка (от първата книга) е за обичта между майка и дъщеря, забъркана с таласъми и феи от Малкия народ. Нооо… втората? За втората, разрешавам на всички да тръпнат в напрежение от сега, защото втората е пълна с любов. Да, любов! Истинска, неподправена, първа, всепоглъщаща, себеотрицателна любов… под лунните лъчи и потопена в уханието на пролетни цветя. Магия в действие – за четене и живеене – такава ще бъде тази поредица.
---
Книжката на Весела Фламбурари „Ния и таласъмското съкровище“ - можете да закупите в нашия онлайн магазин, ето от ТУК! Приятно четене, а ние отиваме да работим по втората история от поредицата.