За животните, за детството, за мечтите и за реалните ситуации... Ето какво сподели Елена Павлова с нас (и с вас) за всичко, което което стои зад новата книжка „Дивите животни на града II“ и...
Детството ми мина под знака на всякакви книги за света около нас: „Моето семейство и други животни“ на Джерълд Даръл, „Лъвицата Елза“ на Джой Адамсън, „За всички създания - големи и малки“ на Джеймс Хериот, „Пръстен от бистра вода“ на Гевин Максуел и много други. Мечтата ми беше да стана биолог, изследовател; да бродя из джунглите на Африка и да си имам приятели лъвове и гепарди… Е, човек не може да сбъдне всичките си мечти, понякога му се налага да избира и аз се спрях на книгите. Но любител на животните си останах за цял живот.
Израснала съм с птиците на Варна, понеже бях дете от осмия етаж. На терасата ни кацаха гълъби и врабчовци, чайките бяха постоянно присъствие… у нас се изреждаха за доотглеждане върволица гларусчета и безпомощни гълъбета, сегиз-тогиз и по някое котенце. Нашите не ми разрешаваха да имам куче, затова се специализирах на рибки и папагалчета. Много по-късно дойде и осъзнаването за разликата между питомното и дивото, и защо дивите животни трябва да бъдат оставени в дивата природа, а не държани затворници в зоопаркове, циркове и особено пък в двора.
Аз може и да не станах изследовател и спасител, но се намират и такива герои. Порят моретата и спасяват делфини и китове; борят се за слоновете и лъвовете в Африка, за тигрите и суматранските носорози в Азия, за бизоните и рисовете в Америка… и тук, у нас, в малка България, също ги има. Помагат на лешоядите да се върнат у нас, спасиха танцуващите мечки и водят борба за живота на прилепите във фугите на входовете…
Болницата за ежета и други животни е истинска. Съвсем истински са докторите и доброволците, които ежедневно посрещат и спасяват ранените, болните, а понякога и просто много уплашени диви животни, намерени и спасени от своите Хора. Известно време бях доброволец за фейсбук страницата им и така събрах цял букет интригуващи истории. Когато с Милена решихме да ги разкажем, най-важното и за двете ни беше те да се превърнат в приказки такива, каквито са в действителност. Сред приказките ни има и весели, с щастлив край и полет към свободата, но и тъжни, понеже докторите са вълшебници, но не винаги могат да се преборят за живота и здравето на пациента си.
Трябва ли на децата да показваме само светлата страна на живота? Аз поне мисля, че не; те имат право да научат и за тъжните приказки. И ако поплачат за някое животинче днес, има по-голям шанс да не отминат друго утре.
В първата книга разказвахме повече за четириногите пациенти на Болницата, във втората – за най-различни птици. Пише се вече и третата книга – за не-дивите, онези които отглеждаме вкъщи в плен – зайчета, хамстери, морски свинчета, папагалчета и много други – и които са нелепо „пуснати на свобода“ от стопаните си или пък направо изхвърлени с все клетката до коша за боклук.
Помощници при писането са ми осем кучета с най-различни размери, както и две котки, общо четирийсет лапички, до една са способни да разкажат мноооого истории.
– Елена Павлова